Първата трилогия “Мъглороден” се превърна в една от най-четените фентъзи поредиците през последните години. Сега Сандерсън има намерение да направи същото и с втората трилогия.

Действието се развива след събитията в “Сплавта на закона”. Отново главните действащи лица са Уакс и Уейн, които имат нова загадка за разнищване – двамата трябва да помогнат в заловяването на полудял убиец, който заплашва спокойствието на жителите на Елендел. Неговата цел е самия Губернатор, който и без това има достатъчно проблеми да удържи властта в ръцете си и да се справи с назряващото недоволство. И докато Уакс и Уейн се опитват да стигнат до убиеца с помощта на Мараси, следите ясно сочат, че те са по петите на древно същество, което в детайли е планирало всяка една от стъпките си.

Доста време мина от последната книга на Сандерсън, която четох, и почти бях забравил лекотата, с която той умее да разказва. “Shadows of Self” е малко непланирано продължение на четвъртата книга, която първоначално трябваше да бъде самостоятелна. Вместо това Сандерсън реши да я разгърне в междинна трилогия. Повече Уакс и Уейн? Само заради това си струва да се четат книгите. Връзката между тях двамата е толкова шантава и необикновена, че почти всеки диалог те кара да се усмихваш или да хилиш глуповато, впил поглед в поредната страница.

Основните проблеми в книгата са с последователността на действието и фалшивата илюзия, че тя все още е някакъв хибрид между фентъзи и уестърн. Личи си, че при писането на четвъртата книга Сандерсън не е планирал тази, нито пък следващата – има моменти, в които прекалено много изпъква как нещата са навързани насила, за да се получи логическата връзка. Уестърнът, който поне малко присъстваше в атмосферата на предишната книга, тук е изцяло дематериализиран. Усещането се доближава по-скоро до това от първата трилогия отколкото до “Сплавта на закона”. Нетипично за Сандерсън, но голяма част от нещата са една доза прекалено предвидими. Много от логическите връзки остават отворени в края, което най-вероятно е предпоставка за затварянето им в последната книга от втората трилогия, към която очевадно е насочено голямото внимание – неслучайно двете излязоха през съвсем кратък промеждутък.

“Shadows of Self” е стои леко насила написана, ала Уакс и Уейн са толкова страхотен тандем, че компенсират голяма част от минусите, които изброих. С любопитство очаквам финалната книгата в тази трилогия, където най-вероятно ще получим доста повече отговори, а и поглед към цялостната картина, който тук се губи.