“Септемврийски светлини” е изтъкана в стила на своите предшествениците – мистериозна, страховита и пленяваща.

Действието ни пренася през далечната 1937 г. Семейство Совел е принудено да напусне Париж. След смъртта на своя съпруг Арман Совел, Симон изпитва трудности да изплаща дълговете му. Положението е толкова трудно, че дъщеря й, Ирен, тайно започва работа. В този труден момент все пак се намира кой да им протегне ръка. Майсторът на играчки Лазарус Жан търси икономка за имението си, разположено в Синия Залив – китно градче на Нормандския бряг. Симон с радост приема възможността и семейство Совел скоро напуска Париж. Огромното имение ги оставя безмълвни, осеяно на всяка крачка с причудливите изобретения на своя стопанин. Той живее в него само със своята съпруга, Александра, която от години е прикована към леглото и Лазарус се грижи за нея. Майсторът на играчки е единствения човек, който влиза при нея. Най-впечатлен от преместването изглежда Дориан, синът на Симон, който бързо се сприятелява с Лазарус. Ирен е по-подозрителна към новото място или поне докато не среща Исмаел – местно момче, с което бързо се сближава. Той приема ролята на екскурзовод и я запознава с местните забележителности и легенди, включително тази за тайнствения морски фар.

“Септемврийски светлини” е кратък роман в типичния за Сафон стил. Атмосферата е вече донякъде позната от предишните му юношески романи(“Принцът на мъглата”  и “Среднощният дворец”). Може би от трите романа тук тя звучи най-достоверно, съвсем лесно я почувствах и пропаднах в майсторските описания. Книгата наистина е насочена към юноши, но въпреки това е приятно четиво. Със сигурност би имала много по-голямо въздействие върху по-младите читатели, но въпреки това й се насладих. Сафон е чудесен разказвач и тук напълно го доказва след като от “Среднощният дворец” се почувствах малко разочарован и излъган.