Реших за първата си среща със Сафон да започна хронологично от първата му публикувана книга – “Принцът на мъглата”.

Макс е обикновено момче, чието семейство е прогонено от големия град поради войната. Попадат в едно провинциално градче на самия бряг на морето, където баща му купува къща с ужасяваща история. Самото място изглежда изключително скучно, докато Макс не среща момче на име Роланд, с което почти веднага стават приятели. Към тяхната група се присъединява и Алисия, голямата сестра на Макс. Тримата започват да се гмуркат покрай останките на отдавна потънал кораб, без да подозират, че около тях дебне сила, която е по-добре да не бъде пробуждана.

Действието в “Принцът на мъглата” започва бавно, ускорява се постепенно и накрая ни запраща в един шеметен финал. Историята е изключително пъстра от към типичните елементи на ужаса – въртящ се назад часовник, странна котка, тайнствени статуи и потънал преди години кораб. Само след няколко страници атмосферата ми се стори много подобна на тази от  “Океанът в края на пътя”, може би защото магията е същото дремещо зрънце някъде в историята, което те кара да отгръщаш страница след страница с надежда най-накрая да получиш отговорите.

Не от едно място получих препоръки да започна Сафон хронологично и се радвам, че се вслушах в тях. “Принцът на мъглата” е идеална книга за убиване на няколко часа – лека и приятна, но не е това, което очаквах след всички изчетени суперлативи за Сафон. Просто нямам търпение да премина към “Сянката на вятъра”, за да се сблъскам със същинския му размах.