Кой наистина контролира бъдещето ни?

Един гениален физик прави откритие, което ще промени света завинаги. Стига светът да разбере за него.

Джон Грейди въобще не влиза в изградените стереотипи за учени. Той е асоциален, не е завършил висшето си образование(ако не броим интернет курс) и същевременно е абсолютно брилянтен. Заедно със своята група той успява да докаже наличието на гравитационни вълни. На практика това позволява видоизменяне на познатата ни гравитация и нейното манипулиране. Откритие от подобен калибър поставя Джон Грейди на едно ниво с учени като Нютон и Айнщайн.

Преди дори да успее да вдигне наздравица заедно със своите колеги, в лабораторията му се появяват представители на небезизвестната група “Вършачите”, която вече се е отличавала с нападания срещу свръхмодерни лаборатории и избиване на учените, част от екипите им. За широката публика, тъй като всичко това бива заснемано и излъчвано в интернет, и тук нещата изглеждат по същия начин. Истината е, че “Вършачите” са параван на някогашна правителствена агенция, известна като Бюро за контрол на технологиите, която просто иска да сложи ръка върху откритието на Грейди и неговия екип. На Джон бива предложено да се присъедини към тях и да развие идеята си, но под условие, че светът няма да научи за неговото откритие, няма да може да го използва и то ще остане под пълен контрол на Бюрото, така както е ставало в още много случаи от Студената война насам. Измежду открията, които Грейди забелязва по време на престоя си, са лекове срещу рак, квантови комуникации, чисти и неизчерпаеми източници на енергия, както и много други. Когато Джон отказва да им сътрудничи и иска откритието му да бъде достъпно за всички, Бюрото няма никакво намерение да го пусне, дори напротив – планира да го накара да им сътрудничи.

“Прилив” определено е едно от събитията на годината. Технотрилърът на Даниел Суарес е доста умела симбиоза между научни обяснения и държащо под постоянно напрежение действие, нещо което при много от колегите му не се получава. Тук пропорциите са перфектни, историята притежава нужната плътност, за да звучи достоверно, но едновременно не преминава границата, след която би станала прекалено конспиративна и леко досадна.

Отдавна не се бях натъквал на книга, в която авторът да не е прекалил с научните описания(дори за читател като мен, който си пада по тези неща) или пък да е наблегнал прекалено много на екшъна и всичко останало да изглежда като добре скалъпена измишльотина. В “Прилив” парчетата от пъзела са наредени в перфектни съотношения и резултатът е един много приятен продукт.