В ръцете на Нийл Геймън дори най-сивите неща от ежедневието добиват цветове. Приказките, които той майсторски разказва, може би приличат на детски, но всъщност крият много повече.

Сборникът “Дим и огледала” е публикуван за първи път още през 1998 г., но в България излиза едва тази година.  Самият факт, че все още има книги на Нийл Геймън, които не са публикувани на български, говори достатъчно, защото британецът със сигурност е един от най-добрите разказвачи в момента. Геймън умее да захване дори банален сюжет и да го представи по такъв начин, че да не ти се иска да свършва. Въображението му е нетипично и дори стряскащо, което превръща творбите му в една странна смесица между няколко жанра. Магията винаги е на преден план, но фонът остава тъмен и ужасяващ.

“Дим и огледала” включва както разкази, така и поеми. Сборникът започва с кратък увод, който в продължение на няколко страници ни представя гледната точка на Нийл Геймън, неговите идеи, разсъждения и спомени. След това историите се редят една след друга, като по мои лични наблюдения след всеки трети разказ има по една поема. Съмнявам се, че прозата има нужда от коментар – независимо за какво става дума, творбите са майсторски написани, точни, конкретни, на моменти цинични, но и неустоими. Рядко имат щастлив край, дори в момента се сещам само за един такъв случай в целия сборник. Ако обаче оставим настрана разказите, то поезията, която представя Геймън в “Дим и огледала”, така и не успя да ме грабне. Донякъде предполагам, че това се дължи на превода, но факт е, че няколко от поемите просто не ги довърших, а прескочих по-натам.

Моят личен фаворит сред разказите се явява и началния в сборника – “Сватбеният подарък”. В продължение на няколко часа умът ми трескаво обработваше прочетеното, а на следващия ден се върнах и прочетох разказа още веднъж. Сред останалите, които ме впечатлиха, задължително трябва да спомена “Мостът на трола” и “Не питайте дяволчето“.

Трудно ми е да дам еднозначна оценка на сборник. Като всички останали и “Дим и огледала” има своите страхотни моменти, но и отегчителни такива. Отдавам това най-вече на поезията и то по-скоро на превода й. Въпреки това, Нийл Геймън си е Нийл Геймън и си заслужава четеното дори ако не сте фенове на краткия разказ.